Цветовете на приятелството
Цветовете на приятелството
Някога цветовете на земята започнали да спорят. Всеки твърдял за себе си, че е най-добрият, най-важният, най-полезният, най-любимият.
Зеленият казал:
„Ясно е, че аз съм най-важният. Аз съм знакът на живота и на надеждата. Бях избран за тревата и листата. Без мен всички животни ще умрат. Погледни природата и ще видиш, че аз съм по-голямата част от нея.”
Синият го прекъснал:
„Ти мислиш само за земята, но погледни небето и морето. Водата е основата на живота. Небето дава пространство, мир и спокойствие. Без мен всички вие ще бъдете нищо.”
Жълтият се усмихнал”
„Вие сте толкова сериозни. Аз нося смях, веселие и топлина на света. Слънцето е жълто, луната е жълта, звездите са жълти. И всеки път, когато погледнеш слънчогледите, целият свят се усмихва. Без мен няма да е весело.”
Оранжевият започнал да се надува:
„Аз съм цветът на здравето и силата. Аз се срещам по-рядко в природата и затова съм по-скъп. Аз нося най-важните витамини. Спомнете си за морковите, тиквите, портокалите, мангото и папаята. А когато изпълня небето на изгрев или залез слънце, моята красота е толкова удивителна, че никой не се сеща за когото и да е от вас.”
Червеният не издържал и изкрещял:
„Аз съм владетелят на всички вас. Аз съм кръв – животът е кръв. Аз съм цветът на опасността и смелостта и съм готов да се бия, за да защитя каузата си. Аз съм цветът на страстта и любовта, червената роза, коледната звезда, макът.”
Лилавият се изправил в целия си ръст:
„Аз съм цветът на царствеността, властта и мъдростта – крале, вождове и епископи винаги са избирали мен. Хората не ми се противопоставят. Хората ми се подчиняват.”
Най-накрая пурпурният проговорил много по-тихо от другите, но с достатъчна твърдост:
„Аз съм цветът на тишината. Вие едва ме забелязвате, но без мен всички вие губите значението си. Аз представлявам мисълта и отражението, полумрака и дълбоките води. Вие имате нужда от мен за баланс и контраст, за молитва и вътрешен мир.”
И така цветовете продължили да се хвалят и спорят. Всеки убеждавал другите за своето превъзходство. Спорът им ставал все по-силен и по-силен.
Изведнъж искряща светкавица озарила небето, а след нея поразителна гръмотевица се стоварила и изтрещяла. Дъжд започнал да се изсипва безмилостно. Цветовете се свили от страх, сгушили се близо един до друг за успокоение.
Тогава дъждът проговорил:
„Ах, вие глупави цветове! Защо се карате помежду си, защо се опитвате да изпъкнете над другите? Не знаете ли, че всеки от вас бе създаден с определена цел – единствен и различен?! Подайте си ръце и елате при мен!”
„От сега нататък, когато вали, всеки от вас редом със своите братя, ще се извие в небето в огромен поклон от цветове, за да напомня, че всички вие живеете в мир!”
Дъгата е символ на Надеждата за утрешния ден!
